img

Разказ за кървавите дни преди Освобождението на град Търговище

/
/
/
988 Views

На 29 януари 2021 г., град Търговище отбелязва 143 години от освобождението си от турско робство. За кървавите дни преди Освобождението може да прочетете в текста.

В началото на месец януари 1878г. Руско-турската освободителната война била прехвърлила кулминационната си точка. Търпейки поражения османските войски отстъпвали по всички участъци на фронта. Големи територии и многобройни селища били освободени. Поради близостта си до прочутия османски военен крепостен четириъгълник Шумен – Русе- Силистра – Варна , където турсците били съсредоточили по-голяма част от войските си, въпросът за освобождението на днешната Търговищка област бил решен едва в края на войната. Отчитайки значимостта на тази територия, руското командване започнало усилена подготовка за бойни действия срещу намиращите се тук вражески войски, които наброявали няколко десетки хиляди души.

След падането на Одрин в руски ръце на 8/20.1.1878 станало особено наложително да се заемат селищата в североизточна България и на първо място Османь пазарь/Омуртаг/ и Ески Джумая/Търговище/, като подстъпи към големите турски военни крепости. Към 1 януари 1878 година войнските части на 11-а пехотна дивизия(по-голяма част от селищата на днешната Търговищка област получават свободата си от тях) били разположени в района на селата Козаревец, Драгижево, Златарица, Кесарево и др., при сравнително затишие на бойните действия в този участък. Предвид масовото отстъпление на османската армия на юг към истамбул със заповед на началник щаба на източния отряд ген.лейт. П.С.Вановски до командира на 4 армейски корпус(включващ в редовете си 11 –а пехотна дивизия) се нареждало по указания на главнокомандващия източния отряд руски войски да се пристъпи към общо настъпление на поверените му войски с цел да се превземе Османь пазарь, а след това и Ески Джумая, за да се овладее пътят от Разград и Шумен, минаващ през тези градове за Котел, Сливен и Ямбол. В съответствие с указанието на командването за настъпление към указаните центрове командирът на 11-а пех дивизия, авангард на източния отряд, ген Й.Г.Ернрот отдава следната заповед до подчинените си войскови части:

„ На войнския състав на дивизията е поставена задача да превземе Османь пазарь. По сведенията, с които разполагаме, противникът се намира с неголеми сили около Яйла-кьой, на около 5 версти от Джумали-кьой.

Затова заповядвам на частите на дивизията да настъпят в две колони. Лява, под мое лично командванеот 41-и,43-и,44-и пехотни полкове, всички казюашки части, намиращи се в отряда, доннската конна 6 батарея и дивизионите от 1-а, 3-а, 6-а, батарея на 11-а артелерийска бригада.

Дясна, под началството на полковник Красовски, от 42-и пех полк, дружините на българското опълчение, ескадрона на Нарвския хусарски полк и дивизиона на 5-а батарея от 11-а пех арт бригада..“

На 12 януари идва нова заповед от главнокомандващия до дивизията, в която се упеменавало Османь пазарь да бъде превзет незабавно и ако е възможно, и Ески Джумая.

Настъплението на дивизията започва на 13 февруари 1878 година към обед след като ген-лейт. Епнрот установил връзка с войските на ген.-майор Горшков, разположени в района на селата Ковачевец-Попово-Садина. Движението на отряда се забавя още при преминаването му през пропукващия се лед на реката при Джолюница, но въпреки всичко той се устремява твърдо към указаното му направление. На много места движението на войските се забавяло от липса на добри пътища, мостове, от дълбокия сняг и от времето, което русите употребявали за направа на добри переправи на своите войски.

Около Османь пазарь турците били построили няколко военни укрепления в местностите Баглар-сърт, Чотуклук и други, но под силния натиск на настъпващия военен отряд не могли да ги използват за военни действия. След сблъскването им при село Яйла-кьой (Антоново) те изоставили укрепения си дървено-землен лагер при това селище и панически отстъпили по пътя за Шумен. Тук, на 10 версти от Омуртаг, руските войски (42-и и 43-и пехотни полкове и Донската батарея) прекарали нощта.

Сутринта на 15 януари начлник-щабът на дивизията полк. Тугенхолд получил заповед да превземе града с всички казшки части, които се числяли към нея, следван от пехотните полкове. В 8 часа полкът пристъпил към действие, но дълбочината и бързото течение на протичащата през пътя река затруднила движението му. Поради липса на друга възможност, наложило се войниците да минат реката, прегазвайки я до пояс във водата, при което за опора от единия до другия бряг били опънати жиците на минаващата наблизо турска телеграфна линия. За да не вкочанясат от студ, измокрените до кости войници усилили своя марш и след 6 часа градът бил превзет.

За оказване помощ на българското население във Вардун, по молба на неговите жители, на 16/28 януари вечерта по нареждане на командира на дивизията била изпратена войскова колона от две роти на 43 пехотен Охотски полк под началството на майор Козловски. Късно през нощта войските пристигнали в селото и след кратка схватка с башибузуците ги прогонили, като четири от тях били заловени. Селото било освободено и спасено от техните безчинства.

Същите събития, но в още по-трагична форма се развили и в Ески Джумая. Във връзка с бързото настъпление на руските войски в града било продошло многобройно турско население от близките села, както и мнозина българи, които смятали да намерят тук спасение от разбойничествата на поробителите. Пренаселен малкият град се задушава от пришълците, а освен това започнал и да се задръства от отстъпващите османски войски, идващи от Османь пазарь. Страхът им от русите бил толкова голям, че още през нощта на 16/28 януари те с кервани започнали да бягат , изтегляйки се по пътя за Шумен, хвърляйки в паниката си оръжие, барут и патрони в реката. В града останали само придошлите в него въоръжени башибузуци и черкези, като някой от тях, след като изпратили на известно разстояние по пътя за Шумен семействата си се върнали в Ески Джумая и подложили града и българското население на гнусен грабеж и жестоки мъчения.

Ески ДжумаяЕски Джумая

По запазен разказ на неизвестен съвременник на кървавите събития „ там, където куршумът и ножът не достигаха целта си, турците прибягваха до хитрост, посредством българи-чорбаджии. Чорбаджиите убедиха населението да напусне домовете си и да бяга за Шумен, защото „ако останело в града, по-лошо стяло да стане“.

Бягството на тази тълпа-гладна, боса, гола-е било покъртително. Общият брой на жертвите бил около 485 души мъже, жени, старци и деца, избити в града или по пътищата за Шумен и Осман пазар. От тях 350 души били селяни, дошли в града да търсят по-добра защита от турските безчинства, и около 125 души граждани-жители на Ески Джумая. Между мъртвите имало избити цели семейства като Раде, Янко , Донка, Пейка и Пенка Тодорови, а други семейства като Имукови, Кюркчиеви, димитрови, Славови и други дали по 4-5 жертви.

От много къщи се чувал стршният писък на беззащитните жертви под башибузушкия ятаган. Част от българското население успяло да се скрие по изби, мазета, тавани или избягало вън от града, а други, по-мъжествени, групирани и с оръжие в ръце, започнали борба с поробителите за защите на семействата си и родните домове. Най-добра, организирана съпротива била създадена от населението на двете известни варушки махали – Черковната (дн.Екзарх Йосиф) и Чешма сокак (дн.Спиридон Грамадов). В къщите на Маньоолу, Папазоолу и други се събрали много жители от тези махали, укрепили вратите, оградите, плевните и други постройки, и започнали стрелба серщу всички приближаващи се турци към тях. Във връзка с тези събития очевидецът дядо Спас Папазов разказва: „Башибузукът започна да напада и да обира где когото видеше. Баща ми Вълчо Папазов, когото видеше от българите, викаше го да дойде у дома. Ние имахме две къщи, двуетажни, с около 12 стаи. Скоро у дома се събраха около 500 души мъже, жени, деца-уплашени и разтреперани. Младите, за да не дадат възможност на турците да навлязат в къщите, стреляха..“

В същото това време и огънят вземал своите жертви. В панаира и чаршията изгорели заедно със стоката си 400 дюкяна, 7 хана, 50-60 български и туски къщи, прочутият хан на Алекси в панаира със свите многобройни стаи и дюкяни, голямата и прочуте градкс кула часовник на пазара и т.н.

Заплашена да се превърне във втори български Батак, ужасена и тръпнеща от кървавата вакханалия, която се извършвала в нея, Ески Джумая преживявала трагични часове!

Виждайки безизходното положение на града и населението му, неколцина смели джумалийски граждани разделени на две групи, с риск за животе си, с много трудности, преодолявайки дълбокия сняг, вървейки далеч от пътищата, прехвърлили Балкана, търсейки руска помощ за спасението на града. Едната група, в която влизали Пеньо Стойов, Бандю Димитров, Геньо Дитровов, Васил Стайков и Доси Тодоров преминала през местността „Серсямя“ , покрай с. Разбойна, местността „Поленица“, навлезла в Балкана през Рамица Боаз, минала покрай с.Вардун и приближила Осман пазар. Другата група начело със Сава Савов и Ст.Мирев се озовала при русите, преминавайки планината през Табакошлу и с.Божурка.

Рано сутринта на 17/29 януари групата на Пеньо Стоянов била заловена пред Осман пазар от руски войници и след техните настоятелни молби храбрите джумалии били отведени при ген.-лейт. Ернрот, комуто разкрили грозните сцени, извършващи се в Ески Джумая, молейки го за незабавното спасение на загиващия град. В отговор на техния развълнуван и трогателен разказ генералът взел бързи мерки. Във връзка с това в дневника на дивизията е отбелязано:

„На 17 същия месец бегълци от Ески Джумая се явиха при ген.-лейт. Ернрот, разказвайки за жестокостите, на които се подхвърля нещастният град от турците в течение на последните денонощия. Тъй като след извършени разузнавания неприятелски сили не бяха открити наблизо, ген.-лейт. Ернрот се реши още на същия ден да изпрати за превземането на Ески Джумая колона от 43 полк, една сотня и две оръдия под началството на полк. Карганов…“

Най-точно и автентично освобождението на града е описано в дневника на 43-и пехотен Охотски полк:

Търговище през миналото„17 януари, Движение към Ески Джумая. За свръзка на действията на на войските на 11-та пехотна дивизия с войските на Русчуския отряд, а така също за прикритие на по-натъшното движение на дивизията към турските позиции край Шумен на полка бе заповядано, съставлявайки авангард на дивизията, да заеме Ески Джумая. В 10 часа сутринта 12 –те роти на полка, 2 оръдия на 6 Донска батарея с полусотнята от 1-ва сотня на 40-и Донски казашки полк излязоха от Осман пазар. По целия път личаха следи от бързото отстъпление не само на турските жители, но и на редовните турски войски.

В Дервент-кьой(дн.с.Пролаз) към отряда се присъедини 6 сотня от 13-и Донски казашки полк, която смени казаците от 40-и казашки полк. Отрядът бързо се придвижи от прохода към равнината, откъдето ясно се виждаше зарево и гъст дим над Ески Джумая – признаци на на разрушения и грабеж, извършени под ръководството на турските власти отначало от войските, а след това от тези хищници, които в турска армия се наричат черкези и башибузуци. Бързото появяване на отряда от наши войски избави града и християнското население(българското) от окончателно ограбване и унищожение, тъй като още прз нощта от покрайнините на града незабелязано бягаха поединично башибузуци, 8 души от които бяха заловени и 5, обвинени в убийства, обесени на другия ден.

При залавянето на башибузуците бяха ранени 1 войник и 1 казак. Очевидно, всички опустушения в Ески Джумая, както и в другите оставени от врага местности, са ръководени от турските власти, тъй като правителствените учреждения, обществените здания и складовете с военно и правителствено имущество бяха опостушени и разрушени до основи; останалото е трябвало да бъде довършено от башибузуците и турските жители, които с присъщата им жестокост и диващина са причинили големи злини не бедните и беззащитни хора, старци, жени и деца, тъй като по-заможните българи са успели да се скрият и избягнат гибелта. Половината от българските жители са били отведени в плен, а останалите до 300 души са били убити.

Енергичните мерки, предприети още от първите минути на влизането на нашите войски в града, като: залавянето на башибузуците, изпращането на разезди и колони от частите на пехотата за прекратяване безчинствата на башибузуците и черкезите, и накрая учредяването от местни жители на полиция и управление – до такава степен успокоиха и ободриха българите, че те, забравяйки своите загуби и нравствени сътресения, се предадоха на ликуване, че завинаги са отхвърлили турското иго и са се съединили с едноверния им и единоплеменен руски народ. Ески Джумая беше трайно заета от отряда, откъм страната на Шумен бяха поставени 10-а и 3-а стрелкови роти на позиция като аванпостове, в случай на нападение откъм Шумен.“

Градът посрещнал свoите освободители – останалите части на 11-а пехотна дивизия и самия нейн главнокомандващ с огромен възторг и радостни сълзи на другия ден 18/30 януари 1878 година.

С много невинно пролята кръв, полуизгорял, посрещнал градът своите освободители и първия ден на свободата. Затова пък радостта на оцелелите била безгранична – цветя и радостни възгласи, трпези и подаръци обсипвали братята освободители. Сбъднали се съкровените народни въжделения, вековните мечти за дългоочакваната свобода от Изток, донесена от храбрите руски войници. В Ески Джумая настъпвал първия ден на свободата.

Из спомените на стари джумалии за преживяното в последните дни преди идването на руските войски и за освобождението на гр.Търговище от османско владичество, записани и предоставени от Димитър Харизанов и Стефан Великов.

„ Родена съм в гр.Ески Джумая на 20 декември 1870 година. Родителите ми са кореняци джумалии. По време на Освобождението бях 7-8 годишна. Живеехме на ул.“Варош“, сега Г.Раковски“. съседът ми милко Славов имаше голяма къща, оградена с високо и дебели дувари. В нея се събрахме 15-20 български семейства. Входните врати и комшулуците задръстихме с камъни, бъчви, покъщина. Отвсякъде се чуваха плачове, охкания, гърмежи. Джумаята беше потънала в пламъци и пушек.

Сгушени около майка си, ние със страх очаквахме да бъдем избити. Един ден преди Освобождението ни покрай къщата се събра група от башибузуци. Те удряха по портата с прикладите на пушките си, някой гърмяха, други псуваха и се заканваха. От наша страна никой не се обаждаше. Оръжието ни беше малко. След малко турците намерили стълба. Един от тях се изкачи на дувара и скочи в двора. След него дойдоха и други. Най-напред те стреляха срещу мъжете, а след това започнаха да секат с ятаганите си. Изплашени, ние, с майките си, минахме през комшулка в двора на съседите. Там дойдоха и турците. Събличха палтата на жените, грабеха накитите им, тършуваха по домовете. Задиха всичко по-ценно.

По-късно като пленници, ни подкараха по улица „Варош“. Пред нас вървеше каруца, натоварена с покъщина. Пред Хаджиангеловата къща имаше много събран народ. Сред улицата улицата бе проснато тялото на убития дядо Скорчо. Турската каруца мина през трупа му. От къщата излезе Иванка Димитрова – дъщерята на хаджи Ангел. Нейният мъж бил убит, когато стрелял от прозореца. Самият стопанин беше ранен в корема. Подкрепян от близките си той едва се влачеше.

Конвойрани от башибузуци, тръгнахме към Шумен. По уулиците на града видяхме много хора. Много къщи горяха. Газехме през запалено жито, разпиляно от складовете на джумайските търговци. Минавахме северно от Юкя в непосредствена близост с Чобанивановата мандра. Горе, където сега са са българските гробища, имаше барака. От изтичащата кръв хаджи Ангел съвсем изнемощя и повече не можеше да върви. Заплаше от стражата, че ще бъде убит, защото забавя движението, близките му решиха да го оставят в бараката. Там имало турци, които казали: „какво ни карате тази мърша!“.

Когато по черния път след няколко часа стигнахме до селоОсен, чухме, че русите са дошли в града ни. За да се спаси, турската стража ни изостави и бързо офейка към Шумен. Ние се върнахме в Джумаята.

В бараката намериха хаджи Ангел умрял. На ръката си имал златен пръстен. За да го вземат, турците отрязали пръста му .”

Дядо Стамат Колев – Каратабана

Бях тринадесетгодишен. Няколко дни преди Освобождението откъм село Момино поччнаха да прииждат разбитите при Кесарево турски войски. Наши близки предупредиха татя да бягаме към Шумен, защото московците пристигали. Ние обаче решихме да останем в града. В неделя, на 16 януари (стар стил), черквата беше затворена. Преди това епитропите бяха закопали в земята позлатените и посребрени кандила, някои икони и други ценни вещи. В понеделник чаршиите на Ненко Вампоров, на Халаджоолу и Мунджоолу бяха запалени. Горяха и джамиите в които имаше скрито жито.

В къщата на Нейчо Янев (ул.Г.Сарджев) се бяха събрали около 40-50 семейства. Всчки бяха притали дъх в очакване на най-лошото. Малките деца, за да не плачат, бяха упоени с ракия. След обед на портата силно се захлопа. Навън бяха Кючюк- Ахмед и Жюнята – найсвирепите башибузуци. С тях влезе и един зебек (негър). Те претърсиха възрастните, претършуваха къщите и под стржа ни поведоха към големия мост. Там видяхме и други наши съграждани, обкръжени от башибузуци, да ги водят към Шумен. Турците ни караха по пътя към Чобанивановата мандра. От върха на байра се откри страшна картина – Джумаята беше обхваната в пламъци, много често се чуваха гърмежи. По заповед на башибузука трябвше да вървим. Чуваха се охкания и стенания, аплачове раздираха душите ни.

Отидохме в Шумен. Тук българското население ни посрещна братски – всеки прие в къщите толкова хора, колкото може да побере. Ежедневно в няколко казана се приготвяше храна. Учителят Спиридон Грамадов, който беше с нас,издейства със средства на шуменското читалище да ни бъдат закупени и безплатно раздадени топли драхи и обувки. Някои от по-младите като Гено Славов, Георги Корчев и др., през Фисека отидоха в Джумаята. Те донесоха радостната вест, че градът ни е пълен с руски войски. Всички пожелахме да се завърнем.

Посрещнаха ни нашите близки. На главите си те носеха вече не фесове, а калпаци с ушити на тях кръстове от бял шрит или плат. В Шумен заедно с бъгарите бяха изягали и много турци. После те се завърнаха в града ни. Наште съграждани се държаха приятелски с тях. Някои от турците бяха даже избрани за общински съсветници.

Баба Минка Иванова Петкова

По време на освобождението бях 9-годишна. У дома бяха се събрали много хора. След това всички отидохме в по-голямата и украпена къща на Маньоолу. Понеже турците много и убиваха де когото срещнат, то мъжете, за да ни зщитят, подпряха добре вратите и със заредани пушки се настаниха в плевника, на тавана на къщата или край дуварите. Когато наближиха, те стреляха. Още при първите изтрели убиха един от нападателите. Другите се разбягаха.

Като мина голямата опастност, се завърнахме у дома. Тук по-късно дойде един човек, който ни каза, че Дядо Иван идва. Един от мъжете се качи на черницата, а оттам и на покрива на къщата, после стъпи на комина. Веднага се развика, че братушките са към края на града. Към сегашните казарми се виждали много хора и навярно това са руснаците. Това беше на 17 януари, около 4 часа след обяд. Камбаната започна да бие радостно. Всички плачехме радостно и се прегръщахме. След малко до къщата на Хаджиангелови дойдоха руски кавалеристи. Там видяхме труповете на много наши съграждани, направо на улиците. Руснаците ги гледаха и яростно се възмущаваха. След малко дойдоха и пехотни части. Колко сърдечно ги посрещнахме знаят и сега могат да си представят само ония, които бяха там.

текст: НД ,, Традиция “ Шумен

Коментирай чрез Фейсбук

Публикувай коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

It is main inner container footer text
Следете ни във Facebook