Приключенията на една абитуриентска рокля

На 30/06/2019

At 13:07

805 Views

Преди 5 години имах щастието да напусна държавната образователна институция и буквално го отпразнувах с бал.

Родителите ми бръкнаха дълбоко в банковите си сметки, звъннаха на далечни братовчеди, помолиха за коледните си премии на пролет, теглиха един бърз кредит (с ниска лихва) и накрая успяха да скалъпят необходимата сума за прилична бална рокля, която да нося в дългоочакваната абитуриентска нощ. Както си му е реда. После повториха процедурата и воала – рокля за изпращането. Защото да изпратиш училището от живота си е събитие, което трябва да се отбележи с два различни тоалета.

На снимките от заветната вечер бях олицетворение на поговорката “магаре застанало, магаре излязло” – баба ми я казва като иска да ми повдигне самочувствието. #promgoals

Това ме подтикна да премина в режим “емоциална чистка” – дарявам роклята, пускам спомена, продължавам напред.

Опит #1

Чух, че в местното среднообразователно училище в Асеновград се подвизавали бъдещи абитуриентки в незавидно финансово положение. Мой тамошен приятел отскочи до дирекцията, където най-тържествено презентира снимков материал на роклята. Уви, мълвата за безплатен бутиков тоалет не се разпространи, тъй като от дирекцията искаха да имат роклята в наличност (в задната стаичка на учителя по физкултура евентуално) преди да я предложат на нуждаещите се момичета. Моят приятел най-вежливо оставил телефонния си номер в дирекцията за последващ обмен, но такъв така и не последва.

Опит #2

Втората ми таргет жертва бе Нови Пазар, където живее майката на колежка на моята майка. Балканска му работа. Възрастната дама отдели от времето си и отскочи до централния фризьорски салон, класиран #1 по вървежност измежду развълнуваните абитуриенти. Ако в училище не се вълнуват от безплатни рокли, то в салон за красота това може да внесе тръпка. Снимки на тоалета висяха на входната врата от ранна зима до късна пролет, но новопазарските граждани не трепнаха.

Опит #3

Моята решителност да даря роклята започна да граничи с обсесия. Една мисъл ме преследваше ден и нощ. Или роклята ми беше умопомрачително грозна, или българският народ всъщност не е толкова “нуждаещ се” и само се преструва? Трябваше да разбера.

Възползвах се от дигиталните предимства на нашата ера и публикувах роклята в най-популярните групи за дарителство във Фейсбук. Обикновено в тези групи, чиято коренна функция подкрепям, цари балкански хаос. Стената е буламач от обяви на сънародници, които подаряват от столче за хранене на 6-месечно до здрава каруца за междуградски преходи. Моето бално предложение бързо се изгуби в лавината от прииждаща щедрост и да чакам някой да прояви „нужда“ стана досадно.

Опит #4

Обсесията, обаче, не е търпелива. Регистрирах се в podariavam.com – меката на щедрите българи. Качих няколко снимки от бала, изрязох лицето си и натиснах “Публикувай”. Роклята стана фурор за отрицателно време и десетки потребители ми писаха още в първия час. Сърцето ми се биеше учестено. Щях ли най-после да напиша във Фейсбук интрото си “филантроп”?

Оказа се трудна задача да отсея безлицевите потребители. Колкото и да ми е беше приятно да си пиша с user2549, изпитвах съмнения, че бутиковата ми рокля може да не отиде в ръцете на племенничката й в неравностойно положение, а да стане жертва на трафик на текстил и да бъде принесена в бартер срещу две кутии цигари и негроздова ракия.

Все пак обсесията ме подтикна да изпратя роклята на един от по-надеждните кандидати срещу обещанието за снимка от балната нощ (creep alert?) Е, снимката не ме достигна. Момичето не благодари, но пък гардеробът го направи.

Опит #5

Две години минаха и моето сърце се възстанови от травмата. Сега съм обявила роклята от изпращането си в ОЛХ безплатно — в гърлото на вълка. Заинтересуваните кандидати ме грабват със завидна правописна и пунктуационна култура: