img

Писмото до мама, която вече я няма. И не плачете, като го четете. Недейте!

/
/
/
176 Views

„Личните истории достигат до сърцето на всеки човек. А с моята много лична история искам да спася живота на колкото може повече българи. Защото само една дълбоко изстрадана лична история може да накара повече хора да вземат мерки и да осъзнаят, че към този момент единственият начин да преодолеем тази огромна криза е с помощта на ваксините“

С тези думи се обръща към DW Тихомир Ценкуловски, като моли да публикуват неговото емоционално писмо…

„Писмо до мама“:

„Мили хора, скъпи българи, пиша Ви от Мадрид, Испания. В неделя не успях да упражня правото си на глас, тъй като ме застигна най-тежката новина. Научих какво е чувството да разбереш, че си загубил най-ценния човек на света – скъпата ми майчица Геновева. Позволявам си да Ви пиша с надеждата историята на моето семейство да достигне до колкото може повече българи, защото обичам безкрайно България.

Пристигнах тук да преподавам „Дипломация“ в университет през януари тази година. През лятото прекарах два месеца в България. Майка ми Геновева цял живот е работила като учителка по математика в гр. Червен бряг. След като се пенсионира, претърпя операция и миналата година се възстановяваше вкъщи. Това лято беше научила, че има остра нужда от учители по математика в София и ме помоли да подготвя и подам документи от нейно име. Изпитваше трепет не само от това, че навсякъде, където кандидатства, я поканиха на интервю и ѝ предложиха работа, но и от това, че след примерен урок в едно основно училище реакцията била: „Толкова емоционален учител по математика, с такава сърдечност и личен подход“.

Наех ѝ квартира на ул. „Шейново“, до БНТ. В първия ѝ работен ден я придружих до училището. Тя се радваше на какво удобно място е спирката до Софийския университет, откъдето има директен автобус до училището. Докато минавахме покрай Докторската градина, тя гледаше през прозореца и ми каза: „Понякога може да сядам на някоя пейка на слънце и да си готвя урока“. Като стигнахме до училището, я прегърнах, снимах я и се пошегувах, че е дошло време аз да я изпращам на училище.


На път за училището не спирах да ѝ напомням колко е важно да се пази, а маската ѝ да покрива и носа, и устата. Преди да се върна в Мадрид толкова настоявах да се ваксинира. Но мама отказа.

Обаждах ѝ се всеки ден по телефона. Сподели ми как едно момиченце в 5-и клас идвало при нея в междучасието и ѝ казвало: „Госпожо, много Ви обичам! „. В началото на октомври мама навърши 65 години. Малко след рождения ѝ ден започна да се чувства недобре и в крайна сметка се оказа, че се е заразила с коронавируса. Настоявах да се обърне към лекар веднага, но тя се лекуваше вкъщи в продължение на около две седмици. След това внезапно се наложи да бъде приета в болница. В момента, в който влезе в болница, загубих всякакъв контакт с нея. Не беше позволено дори да ѝ се обадя по телефона. Кой човек би издържал да се озове в безлично болнично отделение, заобиколен от непознати хора, без близък човек, който да държи ръката ти, да те погали, да прошепне думи на обич и подкрепа?

Мама получаваше кислород в продължение на една седмица. Само тя си знае какъв страх е изживяла. От лекарката научих, че може би в страха и отчаянието си е махала кислородната си маска и затова се наложила интубация. Един полицай в Мадрид случайно видя колко съм разстроен и като научи причината, се опита да ме успокои. Каза ми, че баща му също е бил интубиран за три седмици, но с Божията помощ е успял да се възстанови. Разликата беше, че близките му са могли да му се обаждат за малко всеки ден. В болницата, където беше мама, категорично ми отказаха тя да ползва телефон, тъй като това щяло да навреди на апаратурата.

Ходех по улиците на Мадрид без цел и посока, молех се на глас за нейното изцеление, отложих лекциите, които трябваше да изнеса пред седемдесет студенти от различни страни, защото исках мислено да бъда с мама. Успях да сбъдна своите академични цели благодарение на безброй саможертви на моите скъпи родители – и най-вече на мама.

Мила мамо, толкова много те обичам. Ти имаш най-щедрото сърце, най-красивата усмивка, най-благия глас, най-светлата душа. Ти винаги ще живееш. Ти ми позволи да стъпя на твоите крехки рамене, за да съм там, където съм сега. Всичко дължа на теб.

Мили хора, скъпи българи, когато минавате покрай Докторската градина, знайте, че всяка сутрин по ул. „Шипка“ с автобус минаваше една светла душа.

Нося в сърцето си безкрайна обич към България и ме боли, когато виждам как осиротява“.

Тихомир

Коментирай чрез Фейсбук

Публикувай коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

It is main inner container footer text
Следете ни във Facebook